ЗА СИЛАТА НА ЧОВЕШКИЯ ДУХ
Вярвам, че няма случайни неща. Вярвам, че точно онази зимна вечер не случайно в ръцете ми попадна една вестникарска статия, която ме отведе в приказката за непреклонния характер на българина, за смелостта и безстрашието, достигнали епогея на своето развитие в едно иначе не много пораснало 17-годишно момче. Приказка, която отново ми разкри жаждата човешка за свобода, за вярата в един по-добър свят и за личния избор и отговорност да се довериш на повика в сърцето си, да прегърнеш и да дадеш воля на мечтите си.
ОПЪЛЧЕНЕЦА ДОБРИ ПЕТРОВ ДОБРЕВ
Тази приказка започва през далечната 1860-та година в красивото село Върбица, сгушено в топлите прегръдки на Герловската котловина, днешна Шуменска област. Тук на 14-ти септември се ражда третия син в семейството на Петър и Цветанка Петрови – героят на нашата история Добри Петров Добрев.
Семейството се установява в село Върбица десет години по-рано, принудени от турските гонения да напуснат родните земи от Търновския край. Защо избират точно Върбица за свой нов дом няма известни факти, вероятно причина е била и подадената ръка от местните хора, които проявяват разбиране и съпричастност като ги подслоняват първоначално в една от своите плевни, а малко по-късно им помагат да изградят малката си къща на брега на река Герила. Друга вероятна причина е бил и факта, че от 1835 година Върбица се управлява по волята на своите първенци. Тази привилегия те получават като знак на признателност и благодарност от върбишкия султан Мехмед Герай, след като с усилията на цялото местно българско население е построен неговия великолепния сарай, където той поема управлението на Герлово. Султанът дава дума, че „няма да се меси в селските работи на върбичани, но ще иска да бъде информиран за бъдещите им действия”. За първия вероятен управник на селото се счита Стоян Стоянов Манев, виден търговец, чиято търговска дейност се е разпростирала до Солун, Одрин, Цариград и Виена.
Селските първенци поемат управлението както на Върбишка община така и на селата в Герлово. Решавали са въпроси от социален характер, грижели се за търговските и културните интереси на населението, развивали са активна дейност в църковното дело, образованието и културния живот. Събират средства и построяват нова училищна сграда, в която се побират вече 150 ученика. Построяват кафене и хотелски стаи, приходите от които се използват за издръжка на училището и за заплащане на учителите, които били подбирани по добрия си педагогически опит. Основават читалище, построяват общински чешми, мостове, калдъръмени пътища и болница. През 1842 година със собствени усилия и средства върбичани издигат свой православен храм.
През 1850 година Върбица има свое светско училище. В същото това училище е записан ученик и малкия Добри Петров. Извън училищните му занимания като всяко местно момче той помага на семейството си, което се препитава като се грижи за свое стопанство състоящо се от овце, крави и земеделски земи. Така изминава първата учебна година, до деня на пристигането на специален гост в султанския сарай…американския консул.
Американският консул забелязва момчето, впечатлен от качествата му на дете, което е добро, любознателно, можещо добре да чете и пише, моли султана за съдействие и за среща с родителите. Консулът предлага да го вземе със себе си, да го покровителства и изучи в Америка, като през ваканциите детето ще има възможността да се връща у дома. Поласкан от привлекателното предложение бащата дава своето съгласие и шанс на своя син да достигне нови земи и нови хоризонти, далечни, донякъде неясни, а само многообещаващи за съзнанието на българския селянин.
Консулът отвежда малкия Добри със себе си в София, а после в Чикаго. През 1869-1870г. Добри Петров е вече ученик в Америка. След няколко години се възползва от шанса да се върне по време на ваканция в родното си село. Прекосява огромното пространство на Атлантическия океан и ширините на Европа, за да зарадва родителите си с добрия си външен вид, с познанията си, за да се забавлява с тях на вечерните представления, за да се порадва на новото училище, построено през 1873 г., на културния живот в читалище „Решимост”, да научи повече за живота в Родината и всичко предстоящо.
Какво е представляво едно презокеанско пътуване през 70-те години на 19-и век? Пътническите лайнери през този период са се движили със средна скорост от 20-25 километра в час, пресичали са Атлантика за около 15 дни.
Това е снимка на произведения през 1872 г. кораб Бялата звезда на Адриатика, достигнал, при преплуването на океана, рекордната скорост за времето си 27,13 километра в час.
Съгласно схемата на кораба, той е бил предназначен да превозва до 900 пътника, по 50 от тях са били настанявани в местата 1-ва класа, 50 във втора класа, а всички останали 800 души са били разполагани на задната част на парахода, като всеки е заемал мястото си в една от трите категории места, към която е спадал-неомъжени мъже, по средата семейни двойки, в другия край неомъжените дами, само по време на хранене не е имало никакво значение социалния статус, ползвало се е едно общо помещение.
По заможните от пътниците са се възползвали от по-скъпите, но пък и по комфортни условия на 1-ва и 2-ра класа. Предполага се, че нашият герой е бил сред тях.
По заможните от пътниците са се възползвали от по-скъпите, но пък и по комфортни условия на 1-ва и 2-ра класа. Предполага се, че нашият герой е бил сред тях.
До пристанищата на Англия и Франция, откъдето обикновено са отплавали пътническите лайнери предвижването е ставало основно с помощта на железниците и речни параходи, където е било възможно.
ВЕСТИ ОТ БЪЛГАРИЯ
През 1876 година 16 годишният Добри Петров продължава своето обучение Чикаго. Новините от родната България до него достигат обикновено с писмата на близките. За ужасите по време на потушаването на Априлското въстание той научава от дописките от 2 август 1876 от кървав Батак, на кореспондента на аглийския либерален вестник „Дейли Нюз” Дженюариъс Алойзиъс Макгахан. Чрез вестниците в Чикаго до него достигат и 14-те дописки на Дж.Макгахан, наречен още „Освободител на България”.
Като специален пратеник на лондонския вестник Макгахан е трябвало само да направи анкета за престъпленията във въстаналите райони заедно с американския консул в Цариград Юджийн Скайлър и руския представител княз Алексей Церетелев. Пристигнал непосредствено след събитията в България 26-годишния журналист не успява да удържи надигналите се чувства у себе си и им дава израз като публикува не просто статистически данни, а описва пламенно видяното от него в отделни репортажи, с които прави достояние на цялата световна общност зверствата на турските власти в Батак, Клисура, Перущица, Панагюрище, Пловдив.
ВЕСТИ ОТ БЪЛГАРИЯ
През 1876 година 16 годишният Добри Петров продължава своето обучение Чикаго. Новините от родната България до него достигат обикновено с писмата на близките. За ужасите по време на потушаването на Априлското въстание той научава от дописките от 2 август 1876 от кървав Батак, на кореспондента на аглийския либерален вестник „Дейли Нюз” Дженюариъс Алойзиъс Макгахан. Чрез вестниците в Чикаго до него достигат и 14-те дописки на Дж.Макгахан, наречен още „Освободител на България”.
Като специален пратеник на лондонския вестник Макгахан е трябвало само да направи анкета за престъпленията във въстаналите райони заедно с американския консул в Цариград Юджийн Скайлър и руския представител княз Алексей Церетелев. Пристигнал непосредствено след събитията в България 26-годишния журналист не успява да удържи надигналите се чувства у себе си и им дава израз като публикува не просто статистически данни, а описва пламенно видяното от него в отделни репортажи, с които прави достояние на цялата световна общност зверствата на турските власти в Батак, Клисура, Перущица, Панагюрище, Пловдив.
„ ...Ние огледахме вътре в църквата, почерняла от изгорялата дървения, но не и разрушена, не и особено пострадала. Сградата бе ниска, с нисък покрив, поддържан от тежки неравномерно разположени сводове, които, доколкото можехме да видим, поглеждайки вътре, бяха с такива тавани, колкото висок човек да стои изправен под тях. Това, което видяхме вътре, бе твърде страшно, ако човек задържеше погледа си. Огромно количество частично обгорели тела лежаха там, техните овъглени и почернели останки, натрупани до половината от разстоянието до тъмния таван, правейки го да изглежда още по нисък и мрачен, тъй като лежащите в процес на гниене тела бяха прекалено страшни за гледане. Човек не би могъл да си представи чак такъв ужас. Всички отвърнахме поглед отвратени и замаяни и се заклатушкахме навън от тази къща на страшната напаст, щастливи да се озовем отново на улицата. Обиколихме селото и видяхме същото нещо отново и отново над сто пъти. Скелети на мъже, с прилепнали към тях дрехи и все още висяща плът, гниещи заедно, глави на жени, чиято коса се въргаляше в прахта, кости на деца и пеленачета, разхвърляни навсякъде. На едно място ни показаха къща, където двайсет души били изгорени заедно; на друго място десетина момичета били изклани до едно, след като се скрили - изобилно свидетелство за което са останалите там кости. Навсякъде - ужас след ужас...“
Като резултат от публикациите на Макгахан, Уилям Гладстон написва книгата „Уроци по клане или поведението на Турското правителство във и около България. Българските ужаси и Източния въпрос.“, в която заявява: „Обръщам се към своите сънародници, от които това зависи в много по-голяма степен, отколкото от който и да било друг народ в Европа, да изискват и настояват пред нашето правителство да промени своята едностранчива позиция и да насочи в съзвучие с европейските държави цялата си енергия към премахването на турското управление в България. Нека турците сложат край на своите безчинства по единствения възможен начин, а именно като сложат край на собственото си присъствие...”.
Със своите статии Макгахан успява драстично да преобърне мнението на световната общност. Дори се записва като доброволец в Руско-турската война и преминал Стара планина, за да отразява отблизо хода на събитията. Благодарение на приятелството си с генерал-майор Михаил Скобелев придружава първите руски военни части при десанта през река Дунав и навлизането им в България. Отразява всички важни сражения в Руско-турската война (1877-1878), включително обсадата на Плевен и защитата на Шипченския проход
Потресено от прочетеното, младият Добри Петров решава да последва своя непознат герой в похода му срещу поробителя на Отечеството. С голяма радост посреща новината за обявяването на Руско-турската война и с още по-голямо въодушевление и вестта за сформирането на българското опълчение. По същото това време, той научава и за смъртта на своя баща. Решението му е окончателно и през 1877 се отправя към страдащата Родина, която точно сега има най-голяма нужда от него, когато семейството му е в опасност, когато е загубил баща си, бъдещето на близките му е неясно, а световната политика си играе на карти с техните съдби.
ЗАВРЪЩАНЕТО
Със своите статии Макгахан успява драстично да преобърне мнението на световната общност. Дори се записва като доброволец в Руско-турската война и преминал Стара планина, за да отразява отблизо хода на събитията. Благодарение на приятелството си с генерал-майор Михаил Скобелев придружава първите руски военни части при десанта през река Дунав и навлизането им в България. Отразява всички важни сражения в Руско-турската война (1877-1878), включително обсадата на Плевен и защитата на Шипченския проход
Потресено от прочетеното, младият Добри Петров решава да последва своя непознат герой в похода му срещу поробителя на Отечеството. С голяма радост посреща новината за обявяването на Руско-турската война и с още по-голямо въодушевление и вестта за сформирането на българското опълчение. По същото това време, той научава и за смъртта на своя баща. Решението му е окончателно и през 1877 се отправя към страдащата Родина, която точно сега има най-голяма нужда от него, когато семейството му е в опасност, когато е загубил баща си, бъдещето на близките му е неясно, а световната политика си играе на карти с техните съдби.
ЗАВРЪЩАНЕТО
На 24 април 1877 г. в Кишинев митрополит Павел прочита манифеста на император Александър II за обявяване на Руско-турската война. До строените руски войници стои и нова войска - Българското Опълчение. Те се сражават заедно и записват имената си в българската история.
Церемония, състояла се в околностите на гр.Плоещи, Румъния,по приковаването, освещаването и връчването на знамето, изработено в руския град Самара
Самарското знаме е връчено на Трета дружина от Българското опълчение.Първия гвоздей забива великият княз Николай Николаевич. След приковаването знамето е връчено на командира на българското опълчение генерал-майор Николай Столетов. |
Българското опълчение е утвърдено с това си име със заповед на командващия действащата Руска армия от 29 април 1877 г. За командир на Опълчението е назначен генерал Н. Г. Столетов. Състои се от 3 бригади всяка в състав, 2 дружини от по 5 роти. Командири на Опълченски бригади : I-а полковник Корсаков, II-а полковник Леонид Вяземски, III-а полковниик Михаил Толстой. По време на военните действият се сформират още 6 дружини, общият брой на опълченците надхвърлил 10 000 души. На руски "ополчение" означава противопоставяне, противодействие. На български под "опълчение" разбираме българските доброволци, взели участие в Освободителната война. Месец септември същата година Добри Петров със стъпването си на българска земя, без да се отбива в родното село, се включва в бойния път на 8-ма опълченска дружина от Свищов до Котел.
СЛЕД ОСВОБОЖДЕНЕИЕТО
След Освобождението младият Добри Петров се връща за последен път в Америка, за да продължи образованието си, преди окончателно да се завърне в свободната си Родина.
През 1885 година завършва Чикагския университет – специалност география и история. И днес той е сред десетте най-престижни университети в цял свят, негови възпитаници са носители на Нобелова награда. Основан е през 1890 година с помощта на петролния магнат Джон Рокфелер. По този повод той казва, че Чикагският университет е най-добрата инвестиция, която е правил.
Споменът за сбъдването на една почти нереална, граничеща с невъзможното мечта е мощен катализатор за всеки човек да даде воля на желанията и стремежите, таени в сърцето и да поеме по пътя на ново предизвикателство.
Станал свидетел на Освобождението на изстрадалото си Отечество, Добри Петров вероятно е закопнял да участва и в изграждането на Свободна България, вероятно я е видял в мечтите си, справедлива, добра, с изучени, интелигентни млади хора, вероятно е предусетил своята мисия и това го насърчава да се завърне трайно и да учителства. Младият човек преподава в градовете Русе, Свищов, Варна, Шумен, Белоградчик. Оженва се за Янка Петрова и през 1901 година се ражда първото им дете. Скоро семейството се разраства с още две деца, родени през следващите 1902г. и 1906г. Установяват се да живеят за постоянно в гр. Шумен, който е най-близо до родната му Върбица, като учител в Шуменската народна мъжка гимназия. През лятото Върбица остава любимо място за прекарване на ваканциите. Заедно със своите близки и роднине Добри Петров често се събират на познатите и скъпи от детството му поляни край река Герила.
В спомените на своите ученици Добри Петров остава любим учител, чийто часове по география и история са очаквани с интерес и нетърпение от децата. В тези часове той е разказвал както никой друг истории за далечни земи и невероятни приключения, за това как мечтите стават реалност за силния духом човек.
Вярвам, че няма случайни неща. Историята за живота на опълченеца Добри Петров Добрев е запазена до днес именно чрез разказите на неговите ученици.
Паметната плоча, поставена от признателните потомци, стои днес в гр. Върбица.
Благодарности:
1. Благодаря на краеведа г-н Йордан Йорданов, за посрещането и за годините труд да опази жив спомена за достойните българи на Върбишкия край. Благодаря и на г-н Димитров, председателя на читалище „Решимост”, гр. Върбица;
2. Благодаря на инж. Борис Войнов за публикуваната статия във в-к „Шуменска заря”,с която ме развълнува и събуди интереса ми към героизма на опълченеца Добри Петров Добрев;
3. Благодаря на нашия скъп приятел капитан далечно плаване и гл.ас. Иван Грозев за насоките и навременната информация.
автор: Снежана Иванова